Last night I arrived in Horgos for the biweekly reunion with the kids and Emese. They arrived later that day and both Maia and Ivan were very excited to find me in the living room. After the long round of hugs and kisses Maia got curious: "How did you arrive here?" I proudly explained how I took first the night train from Sofia, and then a coach from Belgrade, and then a bus from Szabadka. "But will you come home with us to Budapest this time, Pavel?", Maia begged hesitantly. Apparently she thought it likely that I would take the same route directly back to Sofia. But my plans were different, I had booked a one way return ticket from Vienna by Fly Nicky.
But before I could react to the question, she continued: "If you come, I shall give you two of my chocolate candies!"
Now, that sounded like a treat. Although she knew well that she should be a nice girl who always gives out her sweets - and other belongings for that sake - to her dearest, Maia was not often so ready to sacrifice sweets.
"Sure, I will", I said affirmingly, "I would love to have a chocolate"!
Maia's eyes grew happy, and a big smile spread over her face. "Yu-eee," she exclaimed. Then looked at me seriously and said: "I could even give you a third one if you come, Pavel. This is because... I love you".
This sounded genuine. Her voice even trembled a bit as she said it. Kids at the age of 5 are known to be generally frank. Quite surprised, and touched, I was quick to respond: "I love you too, Maia. And so we are happy, because we love each other, aren't we?" She nodded, and the smile was back on her face.

The deal was sealed, and we spent three nice days together. At the end of the second one we arrived to Budapest and Maia offered me three large candies as promised. After the kids went to bed I took one, and offered one to Emese, reminding her that this chocolate is my love token from my daughter.
"Well, I do not like these ones too much, and, by the way, Maia told me secretly today that she did not particularly like them either", Emese said with a large triumphant smile.

Well, I thought, I do not like them particularly either. But the fact is a fact, Maia gave them to me as a token of love. So one of them was bound to come with me to Sofia. And no mean comments by Emese could make me feel less sentimental and proud of my shared love with my daughter.

Днес сутринта седнахме с щерка ми да си поприказваме както подобава. Не се бяхме виждали повече от две седмици все пак. От дума на дума, стана въпрос за това къде ще живеем.
- Искам вече да се връщаме в Англия, почти измрънка Майа.
- Защо - попитах - не ти ли допада унгарската детска градина?
Фактът е, че след като изкара първата си школска година в Англия на възраст 4 години, както е според тамошния ред, Майа, вече на 5, в момента посещава отново унгарска детска градина. В Унгария, както и в България, училище се започна най-рано на 6 години. Имах известно опасение как ще и се отрази връщането в източноевропейската система, след като миналага година вече успя да пропише и прочете на английски - а и на български.
Отговорът, който получих от петгодишната си дъщеря, систематичен и изчерпателен, би затоволил и най-взискателния изследовател на детската педагогика в сравнителен план. Поне така ми прозвуча.

- Първо - рече Майа - в Будапеща е по-лошо, защото всеки път, след като се нахраним с другите деца, учителката посочва едно и то трябва да почисти чинийте и чашите на всички.
Ясно, помислих си, дежурен, нищо ново под слънцето. Но защо пък само един. "Един път и мен ме посочи и хич не ми хареса това," продължи Майа. Хм, като се замисля, и на мен не би ми било приятно сам да чистя - поне двама, да сме компания. Въпрос на педагогика, сигурно.
- Второ, учителката ми в Англия беше бременна и сигурно вече е родила бебето - рече дъщеря ми. - Искам да го видя! Освен това - допълни тя - в Будапеща едната учителка е много по-млада, а другата хич вече не е млада, с бели коси.
Твърде твърде вярно наблюдение - доколко ли привлекателна е на професията детска учителка в предучилищна възраст за по-младите жени - и мъже?
- Освен това - добави Майа - в Будапеща по цял ден съм с една и съща група деца, не мога дори да видя Иван /брат й е на 3 години и попада в друга група, макар в същото заведение/. В Англия, когато нямахме занимания, можехме да играем с всички деца на нашия етаж - с други думи, с цялата предучилищна възраст. Действително, спомних си, че Майа се поздравяваше приятелски и с по-големи, и с по-малки деца когато я водех на училище в Оксфорд.
- И последно, четвърто - отброи детето - в английското училище имаше сцена.
Сцена! Спомних си първия ден, когато я заведох в New Marston Primary - още от вратата се затича към един параван със завеси, като театрална сцена наистина, и започна да облича някакъв костюм на приказна принцеса. Месеци наред след това учителките й ни повтаряха, че дъщеря ни има страхотен афинитет към сценичните изкуства. Сякаш не знаехме - след постоянното танцуване на балет в хола, театралните постановки в Милковица, песните в съпровод на моята китара... Значи в Будапеща нямало сцена и костюми. Само това да беше би обяснило всичко.

За да не остане съмнение относно методологията зад този анализ ще кажа само, че Майа сравнява безплатното държавно училище в Оксфорд с почти безплатната общинска детска градина в будапещенския Първи район около двореца в Буда.

Тази вечер четенето на приказки за лека нощ се получи необичайно нравоучително. Приказка без поука няма, разбира се, но този път на главите на Иван и Майа се изсипаха две, всяка от които може да мине за урок по морал и право. Авторът им е Георги Караславов. В първата пиленцето със златиста перушина се самозабравя заради вниманието на децата и става жертва на ястреба. Във втората горделивото борче израства прекалено бързо и тънко, и бурята го пречупва на две.

Иван позагуби интерес след като разбра, че "буки" са просто едни дървета с листа, за разлика от борчето, което има иглички. Но Майа изслуша всичко съсредоточено. Не знам как ми хрумна този път да преговоря поуките с нея преди да изляза от стаята:

- Разбра ли защо ястребът изяде пиленцето - попитах, и сам отговорих, - защото беше прекалено глупаво и горделиво. Не слушаше майка си и си мислеше, че златната перушина го прави по-важно.

Майа ме гледаше леко стреснато.

- Павел, какво е "ястреб," - попита.
- Това е една голяма птица която гледа отгоре и си похапва непослушни пиленца - разясних почти научно. После продължих да морализаторствам - и борчето не издържа на бурята, защото беше лошо и непослушно.

С това, помислих, бащинските ми задължения за вечерта се изчерпваха. Раздадох целувки и пристъпих към вратата. Тогава Майа се обади:

- Павел, аз пък искам да съм оная птица!

В първия момент недочух. Какво искаше момичето?

- Да съм оная птица, дето яде пиленцето. Искам да съм ястреба.

Твърде твърде разумно, помислих. Особено за няма и петгодишно дете. Но вместо това се опитах да изляза с чест от диалога:

- Добре. Но да знаеш, че и глупавите ястреби има кой да ги изяде.

После бързо затворих вратата, за да избегна последващи въпроси в областите на орнитологията, еволюцията, и обществените взаимоотношения.

Two weeks later, time has arrived to share my first observations of Peter – my newly arrived son. Most of what he has done during this time is pretty much sleeping, crying and eating. Yet every now and then he also remains quiet for a couple of minutes, observing the world around with seemingly fascinated eyes.

The first time this happened was actually on the very evening after we brought him home. Quite exhausted ourselves after the long and eventful day we were relying on our previous knowledge of what new-borns are supposed to be like during their first couple of days: sleepy. This is indeed what we had observed with both Maia and Ivan before, somewhat unfairly in a way, because they seemed to sleep all the time while their mom was still with them in the hospital, and then suddenly wake up to crying life the moment she would return home.

There was no stay in the hospital this time, not in England. So there was a good chance that Emese would be able to take some relaxing sleep after the delivery. This is when I took Peter up to his newly arranged cot in our bedroom. It was a lovely late spring evening, with the sun still shining bright as late as 8.30 pm. Its warm orange red light was all over reflecting in the greenery of our gardern. And there was the wind, moving the branches, the leaves, and the grass, in a somewhat surreal motion.

Peter’s cot was positioned in the upfront part of the room, half surrounded by windows, and offering a great panoramic view of the top branches of the trees. I even ducked quickly to check what he would actually see. Then I carefully placed him on his back. Wide awake I could see him watch the endless movement of the colourful trees. He remained like this for at least fifteen minutes.

Peter has had this quiet observational moments ever since then. Most recently I watch him do it today – relax in my arms and stare around with great curiosity. But he is not in my arms often – someone else in the family holds him most of the time. His mother.

Breastfeeding

In line with what is already a well established and deliberately pursued practice, Emese keeps him close most of the time. Unlike some of our friends who opted for different kinds of pre-scheduled feeding times, she has ultimately chosen the self-regulation method. Which means that during most of their first half year or so she is available to breastfeeding 24/7.

Or almost. During Peter’s first nights when milk was not really there yet, Emese had some painful moments when she had to turn him away. I remember taking the quiet of night for some writing when all of a sudden just after 3 am she arrived down the stairs with a small crying pack in her hands, handed it over to me, and said: “Your son needs you, Pavel!”

But such moments are quite rare after day three. Where there is milk, there is peace, the wisdom of the house reads. And indeed, thanks to Emese’s choice of feeding programme it is seldom to hear Peter cry.

And when that happens, it usually means that Emese has dared to take some time off him. In the shower, preparing food, out in the yard, ironing his clothes. These are the occasions during which I would normally spend time with my second son.

What is Peter like

For one thing, Peter is very strong. Already on his first evening I noticed how much more difficult it was to operate his tiny legs and arms while trying to plug them into sleeves. It would appear that his limbs are hard and immobile, sticking usually in the least suitable direction, and making the dressing up process quite a hurdle.

And the dressing down as well. Whenever need comes upon Peter it comes abundant, if you know what I mean. Funnily we had noticed this already in the hospital where he had been releasing the black mechonium from his bowels for over 15 minutes uninterruptedly, catching by surprise the midwives and other hospital staff.

This mode somehow persisted after him switching to normal defecation. After the initial two days period, his calls became instantly regular and quite powerful. To the extent that every change of his nappies would normally involve changing his entire garment as well. And that is when I realized that his arms and legs were quite stiff and not easy to move around.

Other than being quite an athlete, Peter has a dry skin. We noticed it immediately, and received the explanation that it may be a result from him being slightly overdue. But within a day his skin started pealing off and looked quite bad. This is when we began treating him with olive oil. Originally we were using the one from the kitchen, until it occurred to me that perhaps he could do with the not-so virgin one. In any case, this gave rice to jokes by Maia that her littlest brother “smells like salad”.

In addition to being dry, Peter’s skin seems somewhat darker in complection than anyone else’s in the family. It is difficult to judge at this early stage, as he looks mostly purple or pink under his clothes, but I would not be surprised if he turns out to be one of those who my mom would say were “born with one extra sun bath”. Lucky because their skins are generally less vulnerable to sunburns.

Първи юни - международен ден на детето. Сутринта поздравих Майа и Иван с празника им, и им дадох по едно карамелено шоколадче. Майа поиска второ, което да подари на приятелката си Алия и го получи. Осем часа по-късно, изморена след цял ден в детския спортен клуб към местния футболен клуб "Оксфорд Юнайтед," Майа беше в доста ревливо настроение. Отказа да яде от невероятно вкусните тортили, приготвени от майка й, защото "не обичала палачинките с месо, печени чушки и бобено пюре, а с мед."

След вечеря Майа остана с мен насаме в кухнята.
- Павел, моля ти се, дай ми шоколад - изхлипа с най-милото гласче, на което е способна.
- Нали знаеш, че децата, които не си изяждат вечерята не получават шоколад? - отвърнах небрежно.
- Но нали днес е празникът на детето?
- Да. Затова сутринта получи шоколад - припомних.
- Но нали вечерта още е днес?

Въпросът ме свари неподготвен.
- Разбира се. Днес цял ден е днес. И цял ден е празник на децата.
- Значи мога да получа още шоколад? - триумфално заключи Майа. Аз обаче не се предавах:
- Нали знаеш, че майка ти ще ми се кара ако ти дам шоколад вместо вечеря?

Последва миг мълчание. Майа отдавна беше спряла да хлипа. Но изведнъж гласът и прозвуча много по-различно. Леко хрипкаво, насмешливо, и напълно делово:
- Айде, айде - звучеше точно така, както би го казал някой от приятелите ми когато ме канят да излезем на вечеря, а аз имам нещо спешно за довършване. Звучеше така, както го казвам аз. Но завършекът на изречението ме срази - Няма да й кажа!

Не можах да сдържа смеха си. Малка малка е Майа, а вече знае да заговорничи.
- В къщи нямаме тайни един от друг. Трябва да й кажа - заявих убедително. Майа ревна с пълен глас. Честит първи юни.

Майа и Иван бяха добре подготвени за идването на Петър. Мога спокойно да кажа дори, че го очакваха с нетърпение. Но от опита при раждането на Иван преди три години знаехме, че въпреки голямата привързаност към малкото братче, може винаги да очакваме симтоми на ревност. В този случай голямата въпросителна беше Иван. Как ще възприеме по-малкото дете? Ще му се радва ли и ще се почувства изоставен?

Още когато внесох Петър през вратата миналия петък Иван и Майа го посрещнаха с възторг и трогателно въодушевление. Умилението и радостта от присъствието му са доминиращи в отношението им към него оттогава.

Но безспорно най-влюбена в бебето е Майа. Месеци преди раждането му тя интензивно играеше ролеви игри свързани с майчинството, в центъра на които беше нейното "бебе" Обама /за нея ще разкажа отделно/. Истинското бебе Петър веднага зае първо място в предпочитанията й. Оттогава тя постоянно се стреми да бъде близо до него, да го милва и прегръща. Още в първия му ден Майа си предложи услугите да помага при приспиването и успокояването на плачещия Петър. За целта тя го полага върху малка възглавничка в скута си, говори му и му пее, често по десет минути и повече. Случва се и да заспят заедно в тази поза - както на снимката.

Случаят с Иван е различен. Той също демонстрира любвеобилно отношение към Петър, прегръща го и често го целува. Но все по осезаемо през първата седмица Иван демонстрира желание също да бъде "бебето" в къщата. Каза ми го в прав текст още на втория ден на Петър.

Оттогава често подражава на Петър и се опитва да се държи като него. Днес, например, плакаха пет минути заедно в колата, като Иван очевидно следваше примера на по-малкия си брат. И докато в този случай не видяхме умисъл, а по-скоро нещо като групов инстинкт за рев, какъвто и Майа беше демонстрирала навремето, следобяда се натъкнах на класическа проява на ревност. Лежах на спалнята с трите деца, като Иван се беше наместил между мен и Петър. Всеки път, когато се опитвах да преместя ръцете си върху бебето Иван започваше да мрънка. На няколко пъти хвана ръката ми и я премести обратно върху себе си. Каза ми "Гушни ме, Павел!" Аз разбира се направих всичко възможно да го зарадвам, поне докато Петър не ревна с все сила.

Дойде време да разкажа историята на раждането на Петър и за българоезичната аудитория на този сайт. Преводът няма да бъде дословен и въпреки закъснението с няколко дни спрямо английската версия, надявам се поне частица от вълнението на момента да достигне до читателите.

В слънчевото утро на 20 май Емеше както обикновено напоследък заведе щерка ни Майа на училище. През това време аз заех обичайната позиция пред компютъра и се заех с дисертацията си. Вече дванайсти ден след термина на Емеше бебето все така отказваше да излезе на бял свят. Какво ли не беше опитала Емеше за да постигне заветните контракции, но нищо не помагаше досега. Нито упражнения, нито дълги разходки, нито уморителна работа в градината, нито секс, нито дори скандали с любимия. Бебето явно си харесваше ембрионалната позиция и хич не мислеше да я напуска. Така беше до въпросния 20 май, който се случи в петък.

Важно пояснение е, че от всички дни в седмицата, Емеше се беше зарекла да не ражда в петък. Причината е, че точно на същата дата бяха родени двама важни членове на семействата ни. От нейното - бащата й Ласло Хуперт. От моето - чичо ми, или по-право стринко ми, пловдивският художник Димитър Киров. Ако познавате Емеше добре ще знаете, че подобно струпване на семейна история и свързаните с него напрежения не са й съвем по вкуса. Затова, когато полунашега и подметнах, че ако роди в петък, ще наречем бебето Ласло Димитър, тя полунашега ми отвърна, че ще устиска до събота.

Обаче не успя да устиска. Малко след като се беше върнала от училището, както се въртеше из стаята, изведнъщ каза "защо не вземеш да поставиш креватчето"? Креватчето трябваше да се постави на мястото на бюрото ми в спалнята - проста наглед операция, но свързана с преместване на всичките ми книги, бумаги и самото бюро на долния етаж, и прахосмукиране на стаята. Моментално я зяпитах да не би да ражда, но тя отрече - само контракции, нищо особено. Е, във всеки случай беше ясно, че повече писане за деня нямаше да има.

Извърших рокадата с книгите, изчистих, разпънах и нагласих креватчето на освободилото се място до прозореца. След това ми хрумна да си изгладя ризата. Така де, ако празнуваме рождените си дни толкова години наред, защо да не се изтупа човек за оригиналното събитие? Синът ми Иван веднага заподозря нещо и ме заразпитва по неговия си икономичен начин. Отвърнах, че отиваме в болницата с майка му, за да му роди братче.

Емеше обаче не беше съвсем сигурна още. Въртеше се из къщи. Шеташе. По едно време зърнах листче с изписани ситно номера - запис на контракциите. Не се зачетох, тя си знае, все пак. Каза, че към 11.00 ч. се обаждала в болницата, но от там я посъветвали да не идва, докато не се увери, че т.нар. родилни мъки са "установени." На английски родилните мъки се наричат просто labour - труд, между другото. Явно там не се мъчат чак толкова.

Хапнахме за обяд. После Емеше влезе в банята за да си вземе вана. Аз пък влязох в интернет. Ваната със сигурност е приятно изживяване и освен по-чиста, Емеше се е почувствала по-спокойна и уверена в себе си. Но ваната има един допълнителен ефект, за който научихме впоследствие - подтискала болките и контракциите. Така когато към 13.00 ч. Емеше слезе долу, готова и облечена, изведнъш започна да се гърчи в родилни мъки доста осезаемо.

Отново набра болницата. Не чух какво й казаха, но от тона и разбрах, че този път е решена да отиде там: "Няма значение. Тръгваме. Държа да... бъда прегледана," чух я да казва. Тук му е времето за едно пояснение за английската система на здравоопазване, което засяга английското общество като цяло. Накратко, тук всичко се прави така, че да се спестят пари.

Разбира се, става въпрос за системата на обществено осигуряване, т.нар. Национална Вздравна служба - NHS. В частните клиники сигурно е различно, не сме пробвали. Но за NHS в момента икономията е абсолютен приоритет. Затова от родилките се очаква да пристигнат буквално в последния момент и да си тръгнат час по-скоро след раждането. Това бяхме научили от медиите и от познати, които живеят в Англия от по-дълго.

Емеше роди предишните ни деца в Унгария, където нещата са доста по-различни. Но като човек, който в работата си посещава болници и общува с лекари, тя нямаше никакви притеснения от английската система за раждане. Напротив, предпочиташе я пред унгарската, където всичко е много по-контролирано, използват се рутинно медикаменти и цезареви сечения, и закъснели повече от седмица от термина раждания се предизвикват изкуствено. Точно това се беше случило при раждането на Майа, което беше най-неприятното и най-болезненото за Емеше от трите. Най-забележително е, че предпочитанието на Емеше към английската система остана непроменено, въпреки историята, която предстои да прочетете.

И така, щом затвори телефона, Емеше тръгна към колата. Аз вървях след нея, натоварих куфарчето й, и седнах зад волана. "Колко е часа?" попита тя. Беше 13.10.

Пътят до пред болницата "Джон Ратклиф" От този момент нататък паметта ми играе особен номер, който мога да оприлича само на забавен каданс. Изразява се в това, че помня с много подробности всеки детаил от сравнително кратък период от време. Подкарах по улицата, завих надясно по "Коупс лейн," изчаках чинно четири коли да си направят десния завой за да мога да завия наляво по "Хедли уей." Карах съвсем плавно, защото Емеше охкаше все по-осезаемо. След минута бях на кръговото за болницата, от там навътре до паркинга вероятно ми е отнело още една или две минути. Помня добре, че спрях на една зебра и подканих любезно двама възрастни хора, единият от които в инвалидна количка, да прекосят.

През цялото това време Емеше ми даваше наставления накъде да карам, защото не бях ходил с кола до майчинското досега. Когато видях входа му я попитах дали направо да не спра на естакадата. Не, рече, паркирай. Дръпнах билетче, за около секунда се поколебах дали да търся място, но прецених, че по-добре да заема първото изпречило се пред очите ми. След секунда и двамата бяхме извън колата. Билетът за паркиране беше на мястото си в задния ми джоб. Грабнах в ръце чантата на Емеше, папка медицински документи, и якето ми.

- Моля те, затвори чантата - изкомандва Емеше. В следващия момент се сгъна в много силна контракция.
- Ще можеш ли да стигнеш до входа - запитах.
- Да вървим - рече бодро Емеше и тръгнахме.

Успяхме да стигнем до края на паркинга. Точно там, на пътечката, между две коли, пристигна следващата контракция. Емеше се подпря на мен: "О, Павел, страхувам се, че този път закъсняхме."

Сънували ли сте кошмари, в които нещо ужасно се случва и трябва да бягаш бързо, а не можеш. Краката ти натежават и всяка следваща стъпка става все по-трудна, и така докато се събудиш. В този момент си ги припомних, защото се почувствах като в един от тях. Но от него нямаше събуждане. Емеше изхлипа:
- Водите ми изтекоха. Раждам!
Действително, панталонът и беше мокър. Огледах се и видях един човек, който спокойно крачеше към входа от другата страна на улицата.
- Извинете - извиках. - Раждаме тук! Бихте ли извикали някого?
Човекът спря и се вгледа в нас с недоумение. Повторно извиках:
- Моля ви, извикайте някого. Тя ражда!
Човекът се обърна и закрачи по-бързо към входа. Не достатъчно бързо, помислих. "Трябва да стигнем до вратата," беше единственото, което успях да изрека. Отговорът ме порази:
- Аз раждам, Павел, бебето е вече навън!
Емеше трескаво започна да го разкопчава и да си сваля панталона. Странно, дори за миг това не ми се стори неестествено или неприлично. Наведе се напред, като да застане на колене. Дали не беше по-добре да легне по гръб? "Не. Извикай някого."

Този път закрещях с пълен глас: "Помощ! Раждаме тук! Помош!" Видях как някакъв човек в зелена престилка излиза от вратата и тича към нас. Бавно. Твърде бавно. След него тичаха жени. Отзад две дебели чернокожи санитарки крачеха тромаво и бутаха инвалидна количка. Трябва креват, не стол, помислих. Първите достигнаха до нас и започнаха да успокояват Емеше, подхванаха я. Изпитах внезапен пристъп на ярост, и това ме възпря да не се разплача. "Можехте да ни накарате още да чакаме в къщи," чух се да ръмжа. Вероятно видът ми не е бил здравословен, защото една от жените ме попита угрижено дали съм добре?

Мъжът в престилка беше вече до нас и посягаше зад Емеше. "Тук има едно бебе," рече приповдигнато. В следващия миг видях Петър за пръв път. Малък, тъмно розов, безжизнен, в ръцете на този мъж. "Не се безпокойте, бебето диша," рече той. На лицето на бебето се отвори малък отвор и то изплака. Усешах, че ще изплача и аз. Папката с тестовете на Емеше изпадна от ръцете ми.

Няколко ръце поставяха Емеше на стола-количка. Женски гласове викаха "Честито", "Боже мой," "Благословен да е!" Други носеха бебето зад нея, а то се скъсваше да плаче.
- Внимамавайте с тази връв - обади се отново мъжът, протегна ръце, и отплете пъпната връв, която сякаш се усукваше около Петър. - Готово.
В последствие научих, че този човек се казвал Пол и работел в отдела за ехография на приземния етаж. Видял как Емеше се превива през прозореца и начаса се завтекъл да помага. Благодаря, адаш!

Влизане в болницата - разходка за трима

Емеше беше на стола. Сложиха бебето върху нея. Отгоре му метнаха якето ии. После процесията потегли към заветната болнична врата. Грабнах разпиляните хартии и я последвах. Автоматични врати се отваряха и затваряха, коридори и фоайета се търкаляха наоколо. Единственото, което виждах, беше как Емеше седи усмихната на стола и говори на бебето на унгарски. След малко влязохме в родилна стая. Най-после Емеше бе положена в хоризонтално положение. Тълпата помагачи се разотиде и останахме само ние и една висока светлокоса жена

През следващите трийсетина минути, докато Емеше довършваше раждането, имах възможност да се запозная с Петър. За целта ми предложиха да седна от страни на леглото, на специално предвиден за целта люлеещ се сто от светла дървесина. Петър изглеждаше най-малък от всички досега новородени в семейството. Но за сметка на това чертите му бяха сякаш най-оформени, характерът - най-разпознаваем. Имаше сравнително обилна тъмна коса и леко щръкнали настрани уши. Очичките му бяха по-малки, но пък бляскави и сякаш дяволити - имах чувството, че ме гледа с лека насмешка. Имаше и за какво.

Майа и Иван бяха умерено ревливи веднага след ражданията си. Докато Петър просто млъкна след първоначалната изненада. Очичките му започнаха ненаситно да шарят наоколо, сякаш попиваше подробностите на света, в който ненадейно се бе озовал.

В стаята при нас, след няколко рокади, бе останала акушерка на име Сара. Беше много мила и всячески се стараеше да ни успокои. Обясняваше с най-големи подробности какво се случва и какво предстои - оцених предимството на това да живееш в страна, къдено разбираш местния език /за разлика от Унгария, примерно/. По едно време отвори една кутия с лъскави инструменти, подаде ми най-малкия, и ми предложи да прережа пъпната връв на Петър. Не бях го правил с предишните деца, но вече всичко изглеждаше толкова спокойно, че се престраших. Клик клик. Готово. Преживях и този ритуал.

- Ще се наложи да направя щателен оглед на мястото за рани и сцепвания - обърна се към Емеше акушерката. - Това може да бъде болезнено понякога, бихте ли пожелали местна упойка?
- Действайте направо - промърмори Емеше.

Следва продължение

продължение

След кратък оглед се оказа, че все пак ще има нужда от някакакво зашиване, било съвсем незначително, но все пак по-добре било да се направи.
- Досега други щяха да вият от болка. Вие сте направена от твърдия материал - рече Сара в края на прегледа. Даа, такава си е тя, Емеше, от твърдия материал.

За шева Сара си повика надзорник - нейна колежка, която била "по-опитна" в тези неща. "Ние сега тук ще си приказваме помежду си - просто не ни обръщайте внимание," рече тя с усмивка, и потъна зад завивката, с която бяха покрити краката на Емеше. Докато тя извършваше манипулацията, колежката й зорко бдеше и даваше напътствия. Звучаха като добър екип. А Емеше този път беше под упойка, така че цялото й внимание бе върху Петър.

Характерно за медицинската система на Англия е, че много малка част от ражданията се извършват в присъствието на лекар. Всъщност само случаите с усложнения. За всички останали грижа имат само акушерките - както си е било от време оно. А все по-популарна - и очевидно насърчавана - е практиката жените да раждат у дома си, в присъствието на акушерка. Като източноевропейци на нас с Емеше идеята за раждане в къщи ни се видя шокираща. Но не си бяхме дали сметка, че болничната система е толкова къснооприемна - ако мога да използвам тази дума. Защото веднъж приета, Емеше се чувстваше много комфортно, грижите бяха на ниво. По едно време следобеда една млада санитарка внесе поднос с чай и препечени филийки за двама ни.

Но усещането, че ни насърчават да си тръгнем час по-скоро остана. И Сара, и колежката й, в различни моменти споменаха невинно, че всичко с Емеше изглежда наред, така че сигурно щяла да предпочете да се прибере у дома още същата вечер. Да, предпочете. Към 19.30 вечерта се прибрахме у дома, където Иван и Майа се срещнаха с брат си. Чувствахме се уморени, но много щастливи.