Дойде време да разкажа историята на раждането на Петър и за българоезичната аудитория на този сайт. Преводът няма да бъде дословен и въпреки закъснението с няколко дни спрямо английската версия, надявам се поне частица от вълнението на момента да достигне до читателите.

В слънчевото утро на 20 май Емеше както обикновено напоследък заведе щерка ни Майа на училище. През това време аз заех обичайната позиция пред компютъра и се заех с дисертацията си. Вече дванайсти ден след термина на Емеше бебето все така отказваше да излезе на бял свят. Какво ли не беше опитала Емеше за да постигне заветните контракции, но нищо не помагаше досега. Нито упражнения, нито дълги разходки, нито уморителна работа в градината, нито секс, нито дори скандали с любимия. Бебето явно си харесваше ембрионалната позиция и хич не мислеше да я напуска. Така беше до въпросния 20 май, който се случи в петък.

Важно пояснение е, че от всички дни в седмицата, Емеше се беше зарекла да не ражда в петък. Причината е, че точно на същата дата бяха родени двама важни членове на семействата ни. От нейното - бащата й Ласло Хуперт. От моето - чичо ми, или по-право стринко ми, пловдивският художник Димитър Киров. Ако познавате Емеше добре ще знаете, че подобно струпване на семейна история и свързаните с него напрежения не са й съвем по вкуса. Затова, когато полунашега и подметнах, че ако роди в петък, ще наречем бебето Ласло Димитър, тя полунашега ми отвърна, че ще устиска до събота.

Обаче не успя да устиска. Малко след като се беше върнала от училището, както се въртеше из стаята, изведнъщ каза "защо не вземеш да поставиш креватчето"? Креватчето трябваше да се постави на мястото на бюрото ми в спалнята - проста наглед операция, но свързана с преместване на всичките ми книги, бумаги и самото бюро на долния етаж, и прахосмукиране на стаята. Моментално я зяпитах да не би да ражда, но тя отрече - само контракции, нищо особено. Е, във всеки случай беше ясно, че повече писане за деня нямаше да има.

Извърших рокадата с книгите, изчистих, разпънах и нагласих креватчето на освободилото се място до прозореца. След това ми хрумна да си изгладя ризата. Така де, ако празнуваме рождените си дни толкова години наред, защо да не се изтупа човек за оригиналното събитие? Синът ми Иван веднага заподозря нещо и ме заразпитва по неговия си икономичен начин. Отвърнах, че отиваме в болницата с майка му, за да му роди братче.

Емеше обаче не беше съвсем сигурна още. Въртеше се из къщи. Шеташе. По едно време зърнах листче с изписани ситно номера - запис на контракциите. Не се зачетох, тя си знае, все пак. Каза, че към 11.00 ч. се обаждала в болницата, но от там я посъветвали да не идва, докато не се увери, че т.нар. родилни мъки са "установени." На английски родилните мъки се наричат просто labour - труд, между другото. Явно там не се мъчат чак толкова.

Хапнахме за обяд. После Емеше влезе в банята за да си вземе вана. Аз пък влязох в интернет. Ваната със сигурност е приятно изживяване и освен по-чиста, Емеше се е почувствала по-спокойна и уверена в себе си. Но ваната има един допълнителен ефект, за който научихме впоследствие - подтискала болките и контракциите. Така когато към 13.00 ч. Емеше слезе долу, готова и облечена, изведнъш започна да се гърчи в родилни мъки доста осезаемо.

Отново набра болницата. Не чух какво й казаха, но от тона и разбрах, че този път е решена да отиде там: "Няма значение. Тръгваме. Държа да... бъда прегледана," чух я да казва. Тук му е времето за едно пояснение за английската система на здравоопазване, което засяга английското общество като цяло. Накратко, тук всичко се прави така, че да се спестят пари.

Разбира се, става въпрос за системата на обществено осигуряване, т.нар. Национална Вздравна служба - NHS. В частните клиники сигурно е различно, не сме пробвали. Но за NHS в момента икономията е абсолютен приоритет. Затова от родилките се очаква да пристигнат буквално в последния момент и да си тръгнат час по-скоро след раждането. Това бяхме научили от медиите и от познати, които живеят в Англия от по-дълго.

Емеше роди предишните ни деца в Унгария, където нещата са доста по-различни. Но като човек, който в работата си посещава болници и общува с лекари, тя нямаше никакви притеснения от английската система за раждане. Напротив, предпочиташе я пред унгарската, където всичко е много по-контролирано, използват се рутинно медикаменти и цезареви сечения, и закъснели повече от седмица от термина раждания се предизвикват изкуствено. Точно това се беше случило при раждането на Майа, което беше най-неприятното и най-болезненото за Емеше от трите. Най-забележително е, че предпочитанието на Емеше към английската система остана непроменено, въпреки историята, която предстои да прочетете.

И така, щом затвори телефона, Емеше тръгна към колата. Аз вървях след нея, натоварих куфарчето й, и седнах зад волана. "Колко е часа?" попита тя. Беше 13.10.

Пътят до пред болницата "Джон Ратклиф" От този момент нататък паметта ми играе особен номер, който мога да оприлича само на забавен каданс. Изразява се в това, че помня с много подробности всеки детаил от сравнително кратък период от време. Подкарах по улицата, завих надясно по "Коупс лейн," изчаках чинно четири коли да си направят десния завой за да мога да завия наляво по "Хедли уей." Карах съвсем плавно, защото Емеше охкаше все по-осезаемо. След минута бях на кръговото за болницата, от там навътре до паркинга вероятно ми е отнело още една или две минути. Помня добре, че спрях на една зебра и подканих любезно двама възрастни хора, единият от които в инвалидна количка, да прекосят.

През цялото това време Емеше ми даваше наставления накъде да карам, защото не бях ходил с кола до майчинското досега. Когато видях входа му я попитах дали направо да не спра на естакадата. Не, рече, паркирай. Дръпнах билетче, за около секунда се поколебах дали да търся място, но прецених, че по-добре да заема първото изпречило се пред очите ми. След секунда и двамата бяхме извън колата. Билетът за паркиране беше на мястото си в задния ми джоб. Грабнах в ръце чантата на Емеше, папка медицински документи, и якето ми.

- Моля те, затвори чантата - изкомандва Емеше. В следващия момент се сгъна в много силна контракция.
- Ще можеш ли да стигнеш до входа - запитах.
- Да вървим - рече бодро Емеше и тръгнахме.

Успяхме да стигнем до края на паркинга. Точно там, на пътечката, между две коли, пристигна следващата контракция. Емеше се подпря на мен: "О, Павел, страхувам се, че този път закъсняхме."

Сънували ли сте кошмари, в които нещо ужасно се случва и трябва да бягаш бързо, а не можеш. Краката ти натежават и всяка следваща стъпка става все по-трудна, и така докато се събудиш. В този момент си ги припомних, защото се почувствах като в един от тях. Но от него нямаше събуждане. Емеше изхлипа:
- Водите ми изтекоха. Раждам!
Действително, панталонът и беше мокър. Огледах се и видях един човек, който спокойно крачеше към входа от другата страна на улицата.
- Извинете - извиках. - Раждаме тук! Бихте ли извикали някого?
Човекът спря и се вгледа в нас с недоумение. Повторно извиках:
- Моля ви, извикайте някого. Тя ражда!
Човекът се обърна и закрачи по-бързо към входа. Не достатъчно бързо, помислих. "Трябва да стигнем до вратата," беше единственото, което успях да изрека. Отговорът ме порази:
- Аз раждам, Павел, бебето е вече навън!
Емеше трескаво започна да го разкопчава и да си сваля панталона. Странно, дори за миг това не ми се стори неестествено или неприлично. Наведе се напред, като да застане на колене. Дали не беше по-добре да легне по гръб? "Не. Извикай някого."

Този път закрещях с пълен глас: "Помощ! Раждаме тук! Помош!" Видях как някакъв човек в зелена престилка излиза от вратата и тича към нас. Бавно. Твърде бавно. След него тичаха жени. Отзад две дебели чернокожи санитарки крачеха тромаво и бутаха инвалидна количка. Трябва креват, не стол, помислих. Първите достигнаха до нас и започнаха да успокояват Емеше, подхванаха я. Изпитах внезапен пристъп на ярост, и това ме възпря да не се разплача. "Можехте да ни накарате още да чакаме в къщи," чух се да ръмжа. Вероятно видът ми не е бил здравословен, защото една от жените ме попита угрижено дали съм добре?

Мъжът в престилка беше вече до нас и посягаше зад Емеше. "Тук има едно бебе," рече приповдигнато. В следващия миг видях Петър за пръв път. Малък, тъмно розов, безжизнен, в ръцете на този мъж. "Не се безпокойте, бебето диша," рече той. На лицето на бебето се отвори малък отвор и то изплака. Усешах, че ще изплача и аз. Папката с тестовете на Емеше изпадна от ръцете ми.

Няколко ръце поставяха Емеше на стола-количка. Женски гласове викаха "Честито", "Боже мой," "Благословен да е!" Други носеха бебето зад нея, а то се скъсваше да плаче.
- Внимамавайте с тази връв - обади се отново мъжът, протегна ръце, и отплете пъпната връв, която сякаш се усукваше около Петър. - Готово.
В последствие научих, че този човек се казвал Пол и работел в отдела за ехография на приземния етаж. Видял как Емеше се превива през прозореца и начаса се завтекъл да помага. Благодаря, адаш!

Влизане в болницата - разходка за трима

Емеше беше на стола. Сложиха бебето върху нея. Отгоре му метнаха якето ии. После процесията потегли към заветната болнична врата. Грабнах разпиляните хартии и я последвах. Автоматични врати се отваряха и затваряха, коридори и фоайета се търкаляха наоколо. Единственото, което виждах, беше как Емеше седи усмихната на стола и говори на бебето на унгарски. След малко влязохме в родилна стая. Най-после Емеше бе положена в хоризонтално положение. Тълпата помагачи се разотиде и останахме само ние и една висока светлокоса жена

През следващите трийсетина минути, докато Емеше довършваше раждането, имах възможност да се запозная с Петър. За целта ми предложиха да седна от страни на леглото, на специално предвиден за целта люлеещ се сто от светла дървесина. Петър изглеждаше най-малък от всички досега новородени в семейството. Но за сметка на това чертите му бяха сякаш най-оформени, характерът - най-разпознаваем. Имаше сравнително обилна тъмна коса и леко щръкнали настрани уши. Очичките му бяха по-малки, но пък бляскави и сякаш дяволити - имах чувството, че ме гледа с лека насмешка. Имаше и за какво.

Майа и Иван бяха умерено ревливи веднага след ражданията си. Докато Петър просто млъкна след първоначалната изненада. Очичките му започнаха ненаситно да шарят наоколо, сякаш попиваше подробностите на света, в който ненадейно се бе озовал.

В стаята при нас, след няколко рокади, бе останала акушерка на име Сара. Беше много мила и всячески се стараеше да ни успокои. Обясняваше с най-големи подробности какво се случва и какво предстои - оцених предимството на това да живееш в страна, къдено разбираш местния език /за разлика от Унгария, примерно/. По едно време отвори една кутия с лъскави инструменти, подаде ми най-малкия, и ми предложи да прережа пъпната връв на Петър. Не бях го правил с предишните деца, но вече всичко изглеждаше толкова спокойно, че се престраших. Клик клик. Готово. Преживях и този ритуал.

- Ще се наложи да направя щателен оглед на мястото за рани и сцепвания - обърна се към Емеше акушерката. - Това може да бъде болезнено понякога, бихте ли пожелали местна упойка?
- Действайте направо - промърмори Емеше.

Следва продължение